Ингмар Бергман

Ингмар Бергман е роден на 14 юли 1918 година в Упсала^[4] в семейството на лутеранския свещеник Ерик Бериман, който по-късно става капелан на шведския крал, и медицинската сестра Карин Акерблом. Задено с по-големия си брат Даг и по-голямата си сестра Маргарета той израства в атмосфера на религиозни дискусии. Баща му е консервативен енорийски свещеник със стриктни принципи за възпитанието на децата, които често са наказвани за различни нарушения. По-късно Ингмар Бергман пише в своята автобиографична книга „Латерна магика“ („Laterna Magica“):

Докато татко проповядваше от амвона и паството се молеше, пееше или слушаше, аз посвещавах вниманието си на мистериозния свят на църквата с ниските арки, дебелите стени, миризмата на вечност, цветната слънчева светлина, потрепваща над странната растителност на средновековните картини и издялани фигури по тавана и стените. Там имаше от всичко, което нечие въображение може да пожелае – ангели, светци, дрякони, пророци, дяволи, хора.

Макар и израснал в набожно лутеранско семейство, по-късно Бергман твърди, че е изгубил своята вяра на осемгодишна възраст и успял да се примири с това, едва когато заснема филма „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1963).^[5] Интересът му към театъра и киното възниква в ранна възраст – когато е деветгодишен, той се сдобива с латерна магика, примитивен проектор. Отделяйки му голяма част от времето си, той създава собствени декори, кукли и светлинни ефекти, с които прави сам куклени представления на пиеси на Аугуст Стриндберг, който оказва силно влияние върху цялостното му творчество.^[6][7]

През 1934 година шестнадесетгодишният Бергман прекарва лятната ваканция при семейни приятели в Германия, където присъства на митинг на националсоциалистите, в който участва Адолф Хитлер.^[8] По-късно в своята автобиография той си спомня окачения над леглото му портрет на Хитлер и пише, че в продължение на много години е привърженик на Хитлер, „радва се на успехите му и страда от неговите поражения“.^[9] Малко по-късно той отслужва задължителната си военна служба в рамките на два петмесечни периода.

През 1937 година Ингмар Бергман постъпва в Стокхолмския университет, за да учи изкуство и литература. Той прекарва повечето си време в работа в студентския театър и се превръща поклонник на киното.^[8] По това време любовна връзка довежда до разрив в отношенията с баща му, който продължава с години. Още през студентските си години Бергман пише няколко пиеси и една опера и работи като асистент режисьор в театър. Дипломира се едва през 1944 година.^[4]

През 1942 година той получава възможност да режисира постановка на една от своите пиеси, „Смъртта на Каспар“ („Kaspers död“). Тя е забелязана от представители на компанията Свенск Филминдустри, които го наемат като сценарист. През 1943 година Бергман се жени за хореографката Елсе Фишер, с която живее две години и от която има дъщеря – актрисата Лена Бергман (р. 1943). По това време, едва двадесет и шестгодишен, той е назначен за театрален директор на градския театър в Хелсингбори, където работи в продължение на три години.

В продължение на няколко години Бергман преработва сценарии, но първото му по-значително постижение в киното е през 1944 година, когато пише сценария на „Hets“, филм на режисьора Алф Шьобери. Освен сценарист, той е и асистент-режисьор на филма и по-късно определя външните снимки като своя същински дебют като кинорежисьр.^[10] Международният успех на този филм му дава възможност година по-късно да режисира първия си филм.

През 1945 година Бергман се развежда и се жени повторно за хореографката и режисьорка Елен Лундстрьом, от която през следващите няколко години има четири деца, които стават актьори и режисьори – Ева Бергман (р. 1945), Ян Бергман (1946 – 2000) и близнаците Матс Бергман и Ана Бергман (р. 1948).

През 1946 година става режисьор в градския театър на Гьотеборг, където работи до 1949 година. През следващите години той продължава и работата си в киното, като пише и режисира десетина филма, сред които „Затвор“ („Fängelse“, 1949), „Вечерта на комедиантите“ (Gycklarnas afton, 1953) и „Лято с Моника“ („Sommaren med Monika“, 1953). През 1950 година се развежда и година по-късно се жени за журналистката Гун Грют, от която има един син – самолетният пилот Ингмар Бергман Младши (р. 1951).

През 1953 година Бергман започва дългогодишното си сътрудничество с оператора Свен Нюквист. Двамата изграждат близки работни отношения, които изиграват важна роля в творчеството на Бергман.^[11] Обикновено той разчита в голяма степен на Нюквист за композицията на сцените, оставяйки му голяма свобода по време на самите снимки. Също през 1953 година той се премества в градския театър на Малмьо, където ще работи в продължение на седем години.

Първият международен успех на Ингмар Бергман е филмът „Усмивки от една лятна нощ“ („Sommarnattens leende“; 1955), награден на Кинофестивала в Кан и номиниран за „Златна палма“. Той е последван от „Седмият печат“ („Det sjunde inseglet“) и „Поляната с дивите ягоди“ („Smultronstället“), излезли с десет месеца разлика през 1957 година. „Седмият печат“ получава специалната награда на журито в Кан и е номиниран за „Златна палма“, а „Поляната с дивите ягоди“ донася множество награди на Бергман и изпълнителя на главната роля Виктор Шьострьом.

През този период Бергман изгражда „лична трупа“ от актьори, които многократно участват в неговите филми: Макс фон Сюдов, Биби Андершон, Хариет Андершон, Ерланд Юсефсон, Ингрид Тюлин, Гюнел Линдблум, Бенгт Екерот, Андерш Ек, Гунар Бьорнстранд – всеки от тях участва в поне пет филма на Бергман. С много от тези актьори той работи като режисьор и в театъра на Малмьо. Определян от някои критици като „женски режисьор“, той режисира някои от най-запомнящите се роли на актриси като Биби Андершон, Ингрид Тюлин, Ула Якобсон, Лив Улман.^[12]

Макар че е женен за Гун Грют, през 50-те години Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955) и Биби Андершон (1955 – 1959). През 1959 година той се развежда за пореден път, за да се ожени за известната естонска пианистка Кяби Ларетей, от която има един син – режисьора Даниел Бергман (р. 1962).

През 1960 – 1966 година Ингмар Бергман е режисьор в Кралския драматичен театър, а от 1963 година е и негов директор. По това време той се установява на остров Форьо, където прави няколко филма и където прекарва голяма част от живота си. През този период той режисира три филма, изследващи темата за вярата и съмнението в Бог – „Като в огледало“ („Såsom i en Spegel“, 1961), „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1962) и „Мълчанието“ („Tystnaden“, 1963). Критиката ги определя като трилогия или кинематографичен триптих. Самият Бергман първоначално заявява, че не е планирал трите филма като трилогия и че не може да види никакви общи мотиви в тях, но по-късно изглежда приема това определение, макар и с известно колебание. През 1964 година той прави филм, пародиращ Федерико Фелини – „Да не говорим за всички тези жени“ („För att inte tala om alla dessa kvinnor“).^[13]

През 1966 година Ингмар Бергман режисира „Персона“ („Persona“), който самият той смята за едно от най-значимите си произведения. Заради спорното си съдържание филмът не получава много награди, но днес мнозина го смятат за шедьовъра на Бергман. В „Персона“ той за пръв път работи с норвежката актриса Лив Улман. Тя участва в още девет негови филма, като двамата имат продължителна връзка (1965 – 1970) и една дъщеря – писателката Лин Улман (р. 1966). Близките им лични отношения и професионалното им сътрудничество продължават до края на живота на Бергман.^[14]

Други известни филми от този период са „Изворът на девственицата“ („Jungfrukällan“, 1960), „Часът на вълка“ („Vargtimmen“, 1968), „Срамът“ („Skammen“, 1968) и „Една страст“ („En Passion“, 1969).

През 70-те години Бергман работи активно и за телевизията, като по-забележителните му телевизионни филми са „Сцени от един семеен живот“ („Scener ur ett äktenskap“, 1973) и „Вълшебната флейта“ („Trollflöjten“, 1975). След развода си от 1969 година, през 1971 година той се жени за последен път за Ингрид фон Росен, с която остава до края на живота ѝ. По това време двамата вече имат дванадесетгодишна дъщеря.

На 30 януари 1976 година, по време на репетиции на „Мъртвешки танц“ на Аугуст Стриндберг в Кралския драматичен театър в Стокхолм, Ингмар Бергман е арестуван по обвинения в данъчна измама. Арестът му оказва много силно въздействие, той получава нервен срив и е приет в болница с тежка депресия. Разследването е свързано с извършен през 1970 година превод на 500 хиляди крони между шведска фирма на Бергман и нейно швейцарско подразделение, използвано главно за изплащане на хонорари на чуждестранни актьори. След предупреждение от шведската централна банка през 1974 година Бергман закрива швейцарската фирма е декларира съответните данъци. На 23 март 1976 година прокуратурата се отказва от обвиненията срещу него, обявявайки, че те нямат законово основание.^[15]

След като разследването приключва, Ингмар Бергман се зарича никога повече да не прави филми в Швеция, закрива филмовото си студио на остров Форьо и заминава в самоналожено изгнание. Ръководството на шведската данъчна администрация защитава извършеното разследване, въпреки неговия неуспех, и изразява съжаление за това, че той е решил да напусне страната.^[16] Призиви да промени решението си отправят множество шведски обществени фигури, сред които и министър-председателят Улоф Палме, но Бергман заминава за Германия. Шведски филмови дейци оценяват преките щети от заминаването му на десет милиона крони и стотици загубени работни места.^[17]

От 1977 до 1984 година Бергман е режисьор в „Резиденцтеатер“ в Мюнхен. За известно време обмисля възможността да снима в Съединените щати и следващият му филм „Змийско яйце“ („The Serpent’s Egg“, 1977) е германско-американска продукция. Той е последван от британско-норвежката продукция „Есенна соната“ („Höstsonaten“, 1978) с участието на Ингрид Бергман и британско-германската продукция „От живота на марионетките“ („Aus dem Leben der Marionetten“, 1980).

През 1982 година Бергман временно се връща в родината си, за да режисира „Фани и Александър“ („Fanny och Alexander“). Той обявява, че това е последният му филм и че смята да се фокусира върху театъра. Последната му театрална постановка е на „Дивата патица“ на Хенрик Ибсен в Кралския драматичен театър в Стокхолм през 2002 година.

През този период Бергман пише и режисира няколко телевизионни продукции, част от които впоследствие са показвани и в кината. Последната от тях е „Сарабанда“ („Saraband“, 2003), продължение на „Сцени от един семеен живот“, което той завършва на 84-годишна възраст.

Ингмар Бергман умира на 30 юли 2007 г. в дома си на остров Форьо.

Ингмар Бергман е женен пет пъти:

• 25 март 1943 – 1945 – за Елсе Фишер, хореографка и танцьорка (развеждат се); деца:
  • Лена Бергман (р. 1943), актриса
• 22 юли 1945 – 1950 – за Елен Лундстрьом, хореографка и режисьорка (развеждат се); деца:
  • Ева Бергман (р. 1945), режисьорка
  • Ян Бергман (1946 – 2000), режисьорка
  • Матс Бергман (р. 1948), актьор и режисьор
  • Ана Бергман (р. 1948), актриса и режисьорка
• 1951 – 1959 – за Гун Грют, журналистка (развеждат се); деца:
  • Ингмар Бергман Младши (р. 1951), пилот
• 1959 – 1969 – за Кяби Ларетей, пианистка (развеждат се); деца:
  • Даниел Бергман (р. 1962), режисьор
• 11 ноември 1971 – 20 май 1995 – за Ингрид фон Росен; деца:
  • Мария фон Росен (р. 1959), писателка

Първите му четири брака завършват с развод, а последният – със смъртта на съпругата му от рак на стомаха на 65-годишна възраст. Освен браковете си, Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955), Биби Андершон (1955 – 1959) и Лив Улман (1965 – 1970), с която има дъщеря – писателката Лин Улман. Общо той има девет деца, едно от които надживява. Женен е за майките на всичките си деца, с изключение на Лив Улман, но дъщеря му от последната му съпруга Ингрид фон Росен е родена дванадесет години преди двамата да се оженят.

• Една страст (En Passion, 1969)
• Обредът (Riten, 1969)

• Персона (Persona, 1966)
• Изворът на девственицата (Jungfrukällan, 1960)

• Kaspers död (1942)
• Tivolit (1942)
• Jack hos skådespelarna (1946)
• Rakel och biografvaktmästaren (1946)
• Dagen slutar tidigt (1947)
• Mig till skräck (1947)
• Kamma noll (1948)
• Joakim Naken eller Självmordet (1949)
• Staden (1951)
• Mordet i Barjärna (1952)
• Trämålning (1956)
• Sista skriket (1993)
• Сарабанда, Saraband (2003)

• Det att göra film (1959)
• Varje film är min sista film (1959)
• Сцени от един брачен живот, Scener ur ett äktenskap (1973)
• Лице срещу лице, Ansikte mot ansikte (1976)
• Ormens ägg (1976)
• Есенна соната, Höstsonaten (1978)
• Из живота на марионетките, Ur marionetternas liv (1980)
• Fanny och Alexander (1982
• Латерна магика, Laterna Magica (1987) – автобиография за живота му
• Образи, Bilder (1990) – автобиография за филмите му
• Den goda viljan (1991)
• Det sjunde inseglet (1992)
• Родени в неделя, Söndagsbarn (1993)
• Femte akten (1994)
• Fårö 2003 (2003) – с Тобиас Фроберг

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Ингмар Бергман.

Цитирани източници

• Ингмар Бергман в Internet Movie Database
• Ингмар Бергман в